Минаха 9 месеца... Днес е денят, в който трябва да отида в болницата и кротко да чакам там утрешния ден. Страхувам се и едновременно се чувствам силна. Каква е тази комбинация?! Опитвам се да изключа мислите си и започвам да си събирам багажа. Слагам разни неща в чантата, после ги махам, уж оставям само най-важното. Поглеждам се сякаш отстрани и виждам най-спокойния човек на света. Времето минава бавно в главата ми, но осъзнавам че нямам никакво време. Как така?! Измивам чиниите, чистя пода, гладя дрехи, поливам цветята, влизам през 10 минути в детската стая и просто оглеждам нещата вътре. Скоро ще си тук!
 Обличам се тихо и проверявам багажа си. Готова съм. Готова ли съм? Тони хваща ръката ми и багажа и тръгваме пеша към болницата. Не помня пътя до там и не помня какво си говорихме. Държим се напълно естествено и спокойно, но отвътре ни е...Боже, само какво ни е! "Обичам те! Утре в 11 съм тук!".