Идилията е музика за душата. Тя е с толкова хармонична мелодия, че е почти равна на щастието за мен. Наистина, не е ежедневно усещане, а е по-скоро моментно преживяване, което носи една такава спокойна радост, през която сърцето не прескача лудо. Спорно е кое е за предпочитане и не искаме да избираме, нали? Искам само да ви разкажа за моята идилия през онзи слънчев ден. Баща ми ни даде току-що набрани черешки. Изстудихме ги за малко, за колкото ни стигна търпението, и седнахме в този чуден двор да си хапнем от сладките плодчета. Антонио държеше апарата под ръка, а Касиди се учеше да яде черешки сама, без помощта на мама и тати. Даже и успяваше. В някои моменти толкова червено сокче се стичаше по бузките и брадичката й, че приличаше на малко хищниче. А звуците, които издаваше - "Номмм номмм!", я правеха още по-голямо сладурче.

Ние в Пловдив сме странни хора, през зимата мрънкаме и нямаме търпение тя да си отиде, а когато дойде пролетта, доста бързо ни подсеща за идващите непоносими жеги. Такъв беше и днешният ден, идеален за мрънкане :) Трудна работа било да буташ бебешка количка няколко часа в такава жега. Особено в града на тепетата и паветата. Най-вече на паветата, защото тепетата почти ги избягвам, но паветата не мога да избегна. Смешно е как на излизане и двете с Касиди сме чисти и спретнати, а на прибиране имаме петна от повръщано тук-там, рошави сме и една от нас е много изморена, а на другата не й пука кой е изморен.