Секцио - моята история
- font size decrease font size increase font size
Минаха 9 месеца... Днес е денят, в който трябва да отида в болницата и кротко да чакам там утрешния ден. Страхувам се и едновременно се чувствам силна. Каква е тази комбинация?! Опитвам се да изключа мислите си и започвам да си събирам багажа. Слагам разни неща в чантата, после ги махам, уж оставям само най-важното. Поглеждам се сякаш отстрани и виждам най-спокойния човек на света. Времето минава бавно в главата ми, но осъзнавам че нямам никакво време. Как така?! Измивам чиниите, чистя пода, гладя дрехи, поливам цветята, влизам през 10 минути в детската стая и просто оглеждам нещата вътре. Скоро ще си тук!
Обличам се тихо и проверявам багажа си. Готова съм. Готова ли съм? Тони хваща ръката ми и багажа и тръгваме пеша към болницата. Не помня пътя до там и не помня какво си говорихме. Държим се напълно естествено и спокойно, но отвътре ни е...Боже, само какво ни е! "Обичам те! Утре в 11 съм тук!".
Обличам се тихо и проверявам багажа си. Готова съм. Готова ли съм? Тони хваща ръката ми и багажа и тръгваме пеша към болницата. Не помня пътя до там и не помня какво си говорихме. Държим се напълно естествено и спокойно, но отвътре ни е...Боже, само какво ни е! "Обичам те! Утре в 11 съм тук!".
Водят ме в стаята ми и започват разни процедури, подготовки, още изследвания, запис на тоновете, вземат ми кръв, обясняват ми разни неща, задават ми десетки въпроси. Скоро се появява още една бременна и я настаняват при мен. Изключително ми е приятно, че не съм сама! Дават ни по две бисквити и купичка кисело мляко и ни казват, че само това може да хапнем, и после нито храна, нито вода до утре. Това вече ще е трудно! Та аз ставам по 3 пъти само през нощта, за да ям или пия вода. Ужас! Изяждам си "вечерята" и само след час коремът ми започва да стърже. Излягам се на леглото и се моля да заспя. Нетърпеливото чакане за моя час за секцио започва да се преплита с нетърпеливо и нервно чакане за вода и храна.
Поспиваме малко като че ли.
5 сутринта е. Ставаме и започват отново разни процедури. Идват акушерки и сестри, задават въпроси, обясняват какво следва. Какво ли не бих дала да съм първа! Какъв е този късмет моето секцио да е чак в 11 и 30? Моята съквартирантка ме 'изостави' още в 7 часа. Блазе й! А аз сега трябва да се мъча с още чакане. Минутите минават като часове. Поглеждам часовника толкова често, че всеки път се разочаровам колко малко време е минало. Вече се чувствам изтормозена. Сякаш още 9 месеца минаха в тази стая.
Идведнъж влиза една сестра и ентусиазирано ми казва "Хайде, мами, ти си! Готова ли си!". Какво? Как така? Не съм готова! Усмихвам й се и тръгваме заедно. Вървим по коридора, качваме се в асансьора, вървим по друг коридор, треперя, виждам лекари, стаи, вървя и си чувам сърцето. Пристигаме в операционната и виждам на кадри някакви инструменти и синьо-зелени чаршафи и някакви неприятни неща, без значение какви. Имам чувството, че нявсякъде има скалпели, но най-вероятно си въобразявам. Обзема ме най-тягостното чувство на света, вътре е почти тихо и почти празно. Чувам само шум от дрънчащи инструменти, може би скалпели?! Посреща ме ухилен и симпатичен мъж, представя ми се по най-тържествения начин и ме кани да седна на операционната маса. Анестезиолог. Започва да ми говори, да ми разказва накакви неща, да ме подготвя за упойката и докато се усетя, вече лежа на масата приятно замаяна и обичам този човек!
Заприиждаха много акушерки и сестри и помня колко доволна бях. Хаха! Даа, да дойдат още! Така съм по-сигурна! Усмихвам се плахо на всички като някакво детенце в очакване да му се скарат. Мисля че всеки в стаята дойде да ме погали по бузите или по главата по най-сладкия начин и вече наистина се чувствам като детенце, но сякаш ще ме водят в лунапарк. Всички са усмихнати и си разменят реплики от рода на "Лорчето ли е това бе?", "Ама че сладурка!". В главата ми мислите са: "Леле, хора, колко сте готини, благодаря ви!"
Ето че пристига и моята лекарка! Здравейте, цялото ми щастие е във Вашите ръце! Виждам русата й глава като слънце и се отпускам спокойно сякаш съм на плаж и съм щастлива, че няма облаци.
Започва се! Стоя си и си разглеждам наоколо. Говорят си разни неща и ме разсмиват постоянно. Пак си мисля: "Уау, как така се смея по време на операция? Вие сте върха!". Вече почти не виждам и не чувам въображаемите ми скалпели. Виждам усмихнати и спокойни лица, които ме милват от време на време. Смеем се и докато се усетя...
...КАКВО??? Чувам я! Плаче! Моето детенце! Сълзите ми бликват и се опитвам да ги спра, за да мога да я видя добре, когато ми я покажат, да запечатам този миг. Казват ми, че всичко е наред и ми я показват. Това било обичта!!! Касиди. Усещам меките й бузки като памучета, целувам челцето й, гласът й звънти в ушите ми и й предавам половината си сърце. Не си ти моя, аз съм твоя! Милото ми детенце!
Чувствам се като в сън. От онези, невероятните, когато се страхуваш, че ще се събудиш. Емоцията в мен е твърде силна, за да я изразя. Просто не знам как. Сълзите ми текат като някакво константно действие и това е. Думите са ми малки. Мислите - хаотични. Днес дадох живот! Способността ми да обичам се умножи многократно. Вулкан от красиви емоции. "Да я занесем ли да я види таткото?"... (следва продължение)
Благодаря на прекрасната д-р Деница Краевска, на целия екип и клиника Торакс Пловдив / 17.10.2016 г.