Разходка до Бекови скали
- font size decrease font size increase font size
Когато бях малка, нашите не пропускаха лято, в което да водят мен и сестра ми на море и планина. И със съвсем малко средства, намираха начин. Почти няма ден, в който да не ми мине през ума колко съм им благодарна за това. Не само заради прекрасните нови преживявания заедно, а повече заради това, че възпитаха у мен любов към природата, към дивото, възпитаха очите ми да усещат кое е истинска натурална красота и да изпитвам огромна наслада при вида на природните дадености на родината ми. Голяма част от детството ми мина в Благоевград и детските ми крачета са изминали много километри по Пирин и Рила, където съм изяла сума ти филии с Първомайска лютеница хаха.
Животът се завъртя и днес живея в Пловдив с мъж, който почти не беше стъпвал в планината (щом прочете това ще ми каже: "Е каак, ходил съм на Предела и еди-къде си!". Добре, добре, ходил си 2-3 пъти!) Това, което не ми харесва е, че вече не прекарвам и наполовина толкова време в планината, колкото ми се иска. Тъжно ми е да си го призная, но годините минават и такива са фактите. Касиди вече е почти на 3 годинки и се замислих: "Не искам ли да й дам това, което моите родители ми дадоха?!". Да се изправи пред панорама като тази на снимките, да види хоризонта на безкрайната Родопа и в сърцето й да прескачат мълнии от възхищение, каквито удрят мен в тези моменти. Тази любов се ражда лека-полека, възпитава се, не се случва отведнъж.
Затова първа спирка - Бековите скали до Равногор, доста близо до Пловдив. Хапнахме в едно ресторантче накрая на селото, където по едно време дойде да посвири гайдар. Може би няма по-добро посрещане в планината от музиката на българска гайда. Спряхме колата до параклиса над селото и тръгнахме. Съвсем леко преходче от 30-тина минути в посока, които с 3-годишно детенце се удвояват. Пътеката е голяма, доста равна и е чудесна за първи стъпки в хайкинга на едно детенце. Няма опасност от падане, има място за тичане, има цветя и много пеперудки и пчелички. А когато стигнахме до скалите, се изумих какъв рай съм пропускала да видя съвсем близо до Пловдив. Гледката е изключителна! Вижда се язовир Въча и зелените гори на Родопа, с две думи виждаш една зелена шир. Има пейки, на които да поседнеш и просто да гледаш планината. Това и направихме - седнахме да си починем, хапнахме по един банан и презаредихме с Activia за пиене, която всъщност е доста добър избор за кратък преход в планината, когато ти трябва нещо хранително, но леко. Касиди обожава млечни храни, а пък аз се радвам много, че има такава комбинация с полезни съставки като фурми и чиа - вкусна е! Обикновено купувам Activia в кофичка, но за път е по-лесно и удобно с тази за пиене, някое друго бананче, овесени бисквитки, сандвичи. За хайкинг обичам да нося и малко ядки и ябълки. Напълнихме си коремчетата с вкусотии, а очите с красота от гледката пред нас и след 30-тина минути тръгнахме на обратно.
Е, лошото е, че Касиди явно само това е чакала - да хапне и да пийне нещо и главичката започна да й тежи от сладка умора. Гуш и продължаваме със спящо детенце на ръце. Връщането до колата беше такова и ми напомни за многото пъти, в които бях на раменете на баща ми като дете. За неудобните ми маратонки, с които изкачвахме Тодорина порта едва на 6 години, за светкавиците, които удряха около нас по време на градушка, вървейки по билото до хижа Грънчар, за най-вкусния обяд минути преди да стъпя на Вихрен и колко много молех майка ми и баща ми да ме вземат с тях на Кончето. Незабравими спомени, които ще останат вечно с мен, а сега е време да създавам такива и с моето детенце! 
С подкрепата на Activia и Momichetata